Не исках да говоря за COVID - всички така или иначе го правят. Не знаех какво повече и по-различно мога да кажа за тази всеобща трагедия…
Но днес имам. И днес се налага. Не заради самата пандемия, мерките и ситуацията, а заради нас, хората. Заради това, което излезе от нас на повърхността на самодоволното ни плацикане във вдигащата пара мътна вода на родния “патриотизъм”. Заради така наречената българщина, дето трябваше да обобщи всичките ни добродетели и да ги представи на света. И която всъщност толкова се изроди, че вече плаши истински. Или пък може би такава си е била и преди, просто аз не съм забелязала и съм си останала в балона от добри хора, в който винаги съм си живяла.
Но тая точно българщина не я разбирам. Като българка, като европейка, като човек - не я разбирам. И понеже напълно се обърках в познанията си за националния ни характер, имам крещяща нужда да си намеря ориентирите, като споделя какво ми се случи. Пък вие, ако щете, ме мразете, че няма да пропея в хора на байганьовското тупане в гърдите и ако искате, ме наречете национален предател. Ако малките истории, които ще споделя с вас, не ви се струват опасно жестоки, значи просто аз не съм си на мястото, не съм си сред свои. А нали и на мен родината ми е България. Нали и на мен ми трепва от силуета на Витоша, от шума на морето и аромата на розите…

www.bulevardi.bg