В българската културна традиция карикатурата служи не само като отражение на социалната действителност, но и като форма на нейното критическо преосмисляне. Още от началото на ХХ век творци като Александър Божинов, Райко Алексиев, Александър Жендов и Илия Бешков превръщат сатиричния образ във форма на обществена рефлексия и интелектуална съпротива. От тях Борис Димовски наследява не само майсторството на линията, но и убеждението, че „рисуваният смях“ е преди всичко израз на нравствена позиция и духовна свобода. В неговото творчество тази традиция намира нов израз – по-философски, психологически и символен. Той се утвърждава като художник, преосмислящ и развиващ естетическите принципи на българската сатирична школа, като оставя траен отпечатък в нейното развитие.

Борис Димовски (20 октомври 1925 – 26 март 2007) е акварелист, график, карикатурист и илюстратор. Следва Националната художествена академия, в класа на Илия Бешков.

Роден в родопското село Яврово, той формира своя художествен светоглед в диалог с традиционната култура и народната психология, което по-късно определя темите и типовете в неговите творби. С изострени сетива за селския човек, неговия бит и душевност, именно Димовски илюстрира първото издание на „Диви разкази“ (1967) на Хайтов – също явровец – като по този начин визуализира архетипа на родопчанина, едновременно суров и поетичен, битов и метафизичен.

„Зърнете ли и разгледате ли една димовска карикатура, двамата с автора ѝ ставате за цял живот интимни събеседници…“ – казва Радой Ралин, очертавайки едно от най-съществените качества на Борис Димовски: умението да комуникира с публиката отвъд словото, чрез духовната и интелектуална енергия на изображението. Тази характеристика превръща творчеството му не просто в част от художествената история на България, а в значим културен документ на своето време.

Емблематично проявление на творческа дързост и независимост представлява съвместната работа на Димовски и Ралин върху сборника „Люти чушки“ (1968). Книгата свидетелства как нашата интелигенция превръща остроумието в стратегия за културна опозиция в контекста на българския социализъм. Властта е скандализирана, а самият Тодор Живков разпознава собствения си подпис в свинската опашка под епиграмата „Сит търбух за наука глух“. Следва конфискуване на изданието и забрана за разпространение.

През годините карикатурите на Димовски излизат на страниците на „Стършел“ и „Труд“. Работи като художник в БНТ и рисува на живо в предаването „Всяка неделя“ – рядко срещано доказателство за увереността на ръката и мисълта. Илюстрира над 200 книги за деца и възрастни, сред които „Невчесани мисли“ (1968) от полския поет Станислав Йежи Лец, „Мигове в кибритена кутийка“ (1970) от Олга Кръстева, „Весели народни приказки“ (1974) от Ангел Каралийчев и още много други.

Рисунките му внушават вяра в човешкото у човека, но и нетърпимост към абсурда; иронията е деликатно изобличаваща, а обарзите –  психологически плътни.

В радиоразговор от 1987 година Борис Димовски споделя своите възгледи за традицията в изкуството:

Творчеството му е свързано и с утвърждаването на Габрово като символ на българския хумор и народна мъдрост. Димовски илюстрира сборника „Габровски шеги“, преведен на няколко езика. Участва в създаването на визуалния и концептуален облик на Музея на хумора и сатирата,  който бързо се превръща в самобитно културно пространство за среща между изкуство и обществена памет. Негови са някои от стенописите и мозайките, които разкриват размаха на един артист, превърнал сатирата в универсален език на човешкия опит.

„На човек му трябва малко, но и целият свят не може да му стигне – пише Димовски. – Ако проумее това, може да бъде щастлив. Но малцина доживяват мъдростта. И след десет хиляди години човекът си е все същият глупец, само дето вместо каруца кара самолет.“

Йордан Попов, главен редактор на „Стършел“, ще каже години по-късно, че Димовски оставя след себе си „такова богато наследство, което ще помага на българските историци, социолози, народопсихолози и политолози да осмислят близкото минало и да открият, че много прогнози на карикатуриста, за наше нещастие, са се сбъднали.“ В тази перспектива моливът на Димовски се явява диагностичен инструмент на епохата: той не просто регистрира симптоми и процеси, а очертава тенденции.

Чуйте портретното описание на Йордан Попов от 2010 година, което се съхранява в радиоархива; за първата среща с художника в ателието на карикатуристите в Полиграфическия комбинат и за заличените стенописи на Димовски:

Наричат го „танцуващата линия“ заради необичайния рисунък, който прилага. Сякаш рамото му, а не пръстите, задвижва молива върху листа. Захватът е освободен, а движението – ритмично, непрекъснато, с бързи контури и икономия на щриха, които превръщат линията в жив организъм.

Неговите житейски постулати винаги са били „толерантност и вяра в Бога“.

Наследството му функционира като устойчива културна памет, която продължава да влияе върху поколения художници и върху начина, по който обществото мисли себе си.

Материалът Борис Димовски – танцуващата линия е публикуван за пръв път на Архивен фонд на БНР.