Ерудицията му впечатлява всички негови съвременници. Една от значителните фигури на българската култура през първата половина на ХХ век, той е поет, прозаик, драматург, критик, литературовед, философ, полиглот, художник, наричан един от най-нежните лирици в българската поезия. Незаслужено оставен в сянка в продължение на десетилетия, Емануил Попдимитров е автор с мащабна творческа дейност, преводач и активен общественик. Председател е на Върховния конгрес на бежанците от Западните покрайнини, един от основателите на Научния институт „Западни покрайнини“, автор на хиляди статии в защита на своите сънародници, публикувани между двете световни войни в българския печат.

Роден е през 1885 година (23 октомври – стар стил) в село Груинци, Босилеградско. Баща му свещеник Димитър Попзахариев е от фамилия на три поколения свещеници – много уважаван от местното население българин. Емануил е шестото от 11-те деца в семейството. Завършва педагогическото училище в Кюстендил, а след това записва философия в Софийския университет. Още следващата година обаче той е един от студентите, изключени от учебното заведение заради освиркването на княз Фердинанд при откриването на Народния театър на 3 януари 1907. Продължава следването си извън България. Учи една година земеделие в Монпелие, но променя насоката и завършва философия и литература във Фрибург, Швейцария през 1912 година. Отказва предложената му от университета академична кариера и се завръща в родината. За кратко учителства в Лом и Хасково, а след започване на Първата световна война участва като преводач на Южния фронт и в Главната квартира в Кюстендил.

Многоликият творец

За пръв път печата през 1907 година. в списание „Художник“, което дава трибуна на творци от младото модерно поколение на поетите-символисти. Между първата си стихосбирка „Сънят на любовта“ (1912) и сборника стихове „Купол“ под редакцията на Владимир Василев (1943) създава респектиращо многообразни творби, които са разнообразни като стил и търсения – 14 стихосбирки и поетични сборници, 3 поеми, 3 пиеси, 2 белетристични книги, литературна критика. Още приживе издава „Събрани съчинения“ в 15 тома. Създава произведения за деца, автор е на философски студии. Попдимитров е първият български изследовател, който прави системен анализ на естетическите възгледи на френския философ Анри Бергсон.

„Най-хубавите си стихотворения и песни съм написал нощем. Мене може да ме вдъхнови едно цвете, един малък спомен, една картина. Особено властна сила има природата над мене. Тя е моят вечен извор на вдъхновение и той ми дава неизтощима сила и неизразима радост.“

**„Мадона“

„Ема“

През годините творческият път на поета променя посоката си – както сам поетът пише – „от тихото пристанище на интимната лирика към тревожните въпроси на съвременността и живота.“ Още през 1919 година той излиза с „Позив към българския писател“, в който зове: „Ти трябва да напуснеш замъка на мрачната гордост и усамотение, да слезеш върху почвата на родната земя и твоето творчество трябва да стане изкуство за живота, не изкуство за себе си.“

**„Чернозем“

„Молитва“

„Най-забележителното качество на баща ми беше неговата благост“, споделя д-р Лилия Попдимитрова, една от двете дъщери на поета. И допълва: „Зная, че всеки написан от него ред, всяко негово стихотворение са писани с кръвта на сърцето и пламъка на душата му. В диадемата на неговото творчество няма фалшиви брилянти. Той беше абсолютно чужд на всякаква ненавист, корист и злоба.“ Освен с душевната хармония тя го е запомнила и с друго – с изключителната му любознателност. Поетът е наричан космополит в пълния смисъл на думата – неговите разностранни интереси го правят желан сътрудник на всички големи издания – „Развигор“, „Художник“, „Хиперион“, „Пламък“, „Везни“. Същевременно изнася лекции по сравнително литературознание в Софийския университет и ползва 10 езика, която му позволява да превежда велики автори като Гьоте, Петьофи, Метерлинк и много други.

Д-р Светла Попдимитрова разказва спомени за своя баща, като отбелязва, че няма литературен жанр, до който „да не се е докосвал“, запис 2000 година:

В същия запис от 2000 година Светла Попдимитрова, също както сестра си, описва баща си като „благ и сърдечен човек“, енциклопедист и „духовен аристократ“ и споменава за неговата преводаческа и преподавателска дейност:

Преводачът Николай Дончев казва: „Емануил Попдимитров е главно и преди всичко поет. Но това не му пречи да мисли здраво и да бъде същевременно добър есеист. Ерудицията не е отнела нищо от сочния дар на поет. Напротив – укрепила го е вътрешно като е разширила хоризонта на поетическия ми поглед и е задълбочила мисълта му. Нима Емануил Попдимитров не възпява много по-вдъхновено от други природата и любовта. Във всички негови лирически поеми има повече свежест, повече топлота и непосредственост отколкото в редица други поети без ерудиция и без философски поглед върху нещата.“

*Издателят Иван Гранитски за твореца Емануил Попдимитров, когото определя като „един от архитектите на българската изящна словесност“ и нарича художник на душевните пейзажи и трепети, запис 2000 година:

Макар да е считан за един от най-изящните ни поети, Емануил Попдимитров често е отричан след 1944 година, когато социалистическата идеология обявява изкуството му за „упадъчно“, заради силното влияние на западноевропейската модернистична и символистична поезия. Но от съвременна гледна точка Емануил Попдимитров може да бъде определен като космополитен, проевропейски ориентиран творец.

Интересен факт от биографията му е, че в младежките си години той е имал уклон и към рисуването. Близък приятел с Владимир Димитров – Майстора още от ученическите си години, той дори посещава заедно с него курсове в Рисувателното училище в София (днес Художествена академия). Но Емануил решава, че музите на поезията са по-близки до него и се отказва от професионалния път на художник. Интересът към изкуството остава, както и трайните му приятелства с художниците на неговото време. През целия си живот продължава да рисува, както казвал, „за свое удоволствие“, като негови рисунки присъстват в някои от издадените му книги.

Общественикът и правозащитник

През 20-те и 30-те години Попдимитров развива активна дейност в подкрепа на българите от Западните покрайнини, отделени от отечеството си след Ньойския договор и подложени на асимилация. Той е един от създателите и идеолозите на Организацията на бежанците от Западните покрайнини, а също и активен участник при възникване и организиране на дейността на Вътрешната западнопокраинска револ