„Виждах го по „Руски”, когато си отиваше вкъщи. Живееше в така наречения „професорски квартал”, отвъд Орлов мост. Малко прегърбен, винаги добре облечен, много чист. Той обичаше тая спретнатост и чистота, това личи и в отношението му към неговите герои”, казва за него литературоведът и критик акад. Петър Динеков.

Всички, които го познават го охарактеризират като голям естет, който полага особени грижи за външността си, винаги с добре ушити и изгладени дрехи, изискан, приветлив… Обича цветята и ги познава, често дълго говори за дадено цвете. Обича и децата, закача се с тях, понякога участва и в игрите им. Предпочита да пътува с каруца и пуши, много пуши, особено в кръчмата, където наблюдава всичко и всички. Той е много добър разказвач, разказите му обикновено завършват без бури и с приятен смешен край. Оставя впечатление на човек сантиментален, със силно развито честолюбие, с добро сърце.

Йордан Йовков (9 ноември 1880 – 15 октомври 1937) е роден в село Жеравна, Сливенско. В детското въображение резките преходи, които предлага не само жеравненската природа, но и нейното минало, архитектура, обичаи и бит се трансформират в една представа или преживяване, които ще го съпътстват през целия му живот.

Така в стаята „при огъньо”, в атмосферата на жеравненската природа и нейните хора, преминава ранното му детство. Облечен в палтото на батко си, което опира почти до земята, той тръгва на училище. Малкият Даньо рисува хубаво и е много любознателен. Макар и доста срамежлив, умее да се шегува в клас. Веднъж класният му ръководител  го изпраща в учителската стая да види колко е часът. Даньо се връща с отговора: „Господин учителю, иска още два пръста до обед”. След като желаният ефект от шегата е постигнат, съобщава, че е дванайсет часа без десет минути. Йордан Йовков изкарва основното и прогимназиалното си образование в Жеравна и Котел. През 1900 година завършва гимназия в София.

След дипломирането му семейството се преселва в Добруджа. Йовков живее в село Долен извор. Военната си служба отбива в Школата за запасни офицери в Княжево. По това време се отпечатва първата негова творба – стихотворението „Под тежкия кръст” във вестник „Съзнание” (1902). Година по-късно Йовков записва да учи право в Софийския университет, но е принуден да напусне по финансови причини след смъртта на баща си. Есента на 1904 година се завръща в Долен извор и учителства в различни добруджански села до 1912 година, когато е мобилизиран. Участва в Балканската (1912) и в Междусъюзническата война (1913) като командир на рота. Раняват го на фронта, получава награда – Орден за храброст, а в периодичния печат се появяват и първите му военни разкази. По време на Първата световна война той е офицер на гръцката граница, тогава излиза първата му книга „Разкази”, том 1-ви и получава наградата „Иван Вазов” на Академията на науките. През 1918 година се появяват и „Разкази”, том 2-ри. Това са все сюжети от войната.

През 1920-а Йордан Йовков е назначен от Александър Стамболийски за аташе на печата в българската легация в Букурещ. През малкото си свободно време там, той написва прекрасните „Старопланински легенди” (1927), в които има забележителни жеравненски пейзажи. „Във връзка със „Старопланински легенди” – казва Йовков – трябваше да си спомня пейзажа на Жеравна. Повече от 30 години не бях ходил там и нищо определено не ми идваше на ум. Една нощ сънувах сън, който ме пренесе в детството ми и тъкмо в оня пейзаж, който ме интересуваше. Обиколих старите кории около селото и всичко видях тъй ясно и с такива подробности, като да бях се върнал наяве в село.”

В запис от 1982 година актрисата Пенка Икономова говори за „способността на Йовков да опоетизира нашия фолклор и да го извиси до най-съвършените поанти на истинското изкуство“ в разказа „Шибил” от „Старопланински легенди”:

Именно в чужбина, през неспокойните седем години, Йовков подготвя трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот чрез сборниците „Последна радост” (1920), преименуван в „Песента на колелетата”, „Вечери в Антимовски хан” (1928), „Женско сърце” (1935), „Ако можеха да говорят” (1936) и романа „Чифликът край границата” (1934), както и незавършения роман „Приключенията на Гороломов” (1937).

Мълчалив и много затворен човек, Йовков обича самотата, както се изповядва на своя приятел проф. Спиридон Казнджиев. Но той е и приятен събеседник. Обича да слуша, когато другите разказват.

В Букурещ обаче е недолюбван и постоянно понижаван в длъжност, поради което през 1927 година напуска легацията.

Дора Габе разказва за гостуването си в семейството на Йордан Йовков в Букурещ. Записът е от 1961 година, съхранен в Златния фонд на БНР:

При завръщането си в България животът му преминава в творчески труд, но и изтощително напрежение и оскъдица, което се оказва пагубно за здравето на писателя. Именно творческото му перо го налага като класик на българската литература, а талантът му извайва личност с огромно обаяние. Такъв чародей е Йордан Йовков, макар че трудно се долавя тайната на очарованието му. Човек тъкмо реши, че държи ключа на тази тайна, и разбере, че в следващия разказ го е изпуснал.

А той, разказът на Йовков, се развива в една атмосфера на душевна ведрина, обикновеност и непринуденост. Той не догонва ефектите на страшното или странното в живота, не търси редките, силните или болезнени напрежения на душата, а предпочита художествено да осмисли простото, ясното, обикновеното във всекидневния живот. И затова тъй ясно намира и сюжетите си, и героите си навред по междуселските друмища и ханища, дето никой смъртен не вижда и не подозира.

За такъв човек като Йовков е естествено да създаде героите на „Старопланински легенди” – юначни, човечни, справедливи. Чудно ли е, че той, който организира купуване на обща селска вършачка и други земеделски машини и вика агроном от София да говори на селяните за модерно земеделие, създава в повестта „Земляци” герои като Стоил, които са против войната и мечтаят за мирен земеделски труд? Йовков, който описва така великолепно трудовия живот на добруджанския селянин и голямата му любов към земята. Че той, който със скромната си учителска заплата подпомага бедни селски ученици и чете вестника на селяните в кръчмата, създава образа на Серафим от едноименния разказ, образа на Сали Яшар – селският майстор-художник на пеещи каруци. Такива герои може да създаде само истински хуманист. Описанието с такава страст на доброто, справедливото, красивото, щастието на другите нали е мечтата на самия автор за щастие и добро?

„Как ги правеше Сали Яшар, един Господ знаеше, но неговите каруци пееха по пътищата” – из разказа „Песента на колелетата”, чете актьорът Светослав Пеев. Записът е от 1974 година:

„Тайната, която крият разказите на Йордан Йовков, тайната на тяхното очарование и напълно заслужена популярност лежи в особеното, чисто човешко отнасяне на фактите на живота. Човекът преди всичко и неговата борба с живота, земята и смъртта – ето мъдростта на наблюдението, което лежи в основата на цялото негово творчество”, казва писателят  Людмил Стоянов. За Дора Габе Йовковото творчество е една ретроспекция към мечтите от миналото и хората там: „Йовков ме връщаше в едно очарование, в една мечта, по-силна от живота. Йовков ми даваше продължение на оня прекрасен живот, възкресяваше хората и ги правеше вечни.”

В неговия свят, заселен предимно с красиви хора от разни етноси, особено блестят жените. С неповторимо очарование пленяват Сарандовица и Албена от „Вечери в Антимовския хан”, Цветана, Мария и Шакире от разказите в сборника „Песента на колелетата”. Осезаемо е присъствието на Асие и Аничка от „Женско сърце”, усещането за общуване с Василена от „Ако можеха да говорят” (чието прекрасно име подарих на дъщеря ми), вглеждането в лицата на Женда, Божура и Тиха от „Старопланински легенди”. Дълго се помнят Антица и Нона от „Чифликът край границата”, както и най-изразителният и лаконичен портрет на Рада, описан от Шибил: „Каква чудновата бърканица от жена, дете и дявол.”

Проф. Светослав Ханджиев разказва за мелницата където се развива драмата „Албена”, за тайнството на нейното име и за женския чар, запис от 2011 година, част от Златния фонд на БНР:

<audio class="wp-audio-shortcode" controls="c