Епископ Евгений Босилков е роден на 16 ноември 1900 година в Белене. Родителите му Ливиджо и Беатрис, потомствени земеделци и католици, му дават името Винченций. Родният град на бъдещия мъченик на вярата, преди да се сдобие с мрачната слава на място за издевателства и смърт по време на комунистическия режим, е един от признатите центрове на католицизма в Североизточна България. На 11-годишна възраст малкият Винченций  постъпва в пансиона на отците пасионисти в село Ореш и скоро привлича вниманието на своите учители и наставници с ученолюбието и будността си. През 1914 година с благословията на Никополския епископ Дамян Теелен е изпратен да продължи богословското си образование в Белгия, а после и висши теологически науки в Холандия.

19-годишният младеж се посвещава на монашеството в един от най-строгите католически ордени – този на братята пасионисти – през 1919 година. От този ден Винченций получава духовното име Евгений. До 1926 година усърдно изучава философия и богословие, след което се завръща в родината. Ръкоположен е за свещеник в русенската католическа катедрала, става и секретар на Никополския епископ. Качествата и отдадеността на владеещия 13 езика свещеник изпъкват особено силно в служенето и той е изпратен да продължи образованието си в Папския източен институт в Рим. В началото на 1932 година защитава докторска дисертация на тема „За унията между България и Римската църква през първата половина на XIII век“. Написаната на латински език чернова с поправките, допълненията и бележките, правени на ръка от монсеньор Босилков, по време на комунистическия режим е пазена като съкровище в католическата църква в Бърдарски геран, а днес се съхранява в Държавния архив.

През 1934 година Босилков е назначен в село Бърдарски Геран в Северозападна България. Високата ерудиция на младия свещеник е в съчетание с качества като човечност, дипломатичност, умения да увлича и убеждава. Докторът по богословие подпомага гражданското и религиозно израстване на младите. По негова заслуга селото става център на автономна община през 1936 година. С бащинска любов споделя своя опит във всички области на живота, включително спорта и земеделието. Завършва строежа на новата енорийска църква и изгражда голям енорийски дом. В общността той има безспорен авторитет както сред своите енориаши, така и сред православните братя, които уважават благородното му поведение, добронамереност и открито желание за диалог.

Широката му култура и проникновена мисъл го правят високо уважаван лектор и извън епархията. През 1938 година е избран да отслужи възпоменателните тържества по случай 250-годишнината от Чипровското въстание. Двете официални речи, които държи съответно на 7 и 8 ноември, са публикувани в тогавашния периодичен печат.

Динамична личност, за д-р Евгений Босилков без съмнение е било мъчително насилственото ограничаване на дейността му като свещеник и проповедник, наложено от завзелата властта след 9 септември 1944 година комунистическа партия. Той се бори срещу атеистичните внушения на новата власт, с което знае, че става неудобен. Ползващ се със силно влияние и авторитет, след смъртта на Никополския епископ Дамян Теелен през 1946 година, грижите за епархията са поверени на д-р Евгений Босилков, който с папски декрет от 26 юли 1947 година е утвърден като епископ.

„Благодатта на мъченичеството“

След 1947 година, когато политическата опозиция е обезглавена, вниманието се насочва към църковните общности. През 1948 година религиозните празници са отменени, а църковните прояви извън храма – забранени. Комунистическата власт вижда в Католическата църква не просто религиозна институция, а „опасен агент на Запада“. От българска страна са преустановени отношенията със Светия престол – посолството на Ватикана в София е закрито, а апостолическият делегат прогонен. Това е краят и на социалните католически дейности: затворени са 9 големи института, посещавани от почти 6 хиляди младежи. Същата участ имат болници, детски градини, социални домове. Католическият печат е заставен да замълчи, младежките организации нямат право да съществуват. Целта на новите властници е да убият вярата на българина, и в частност – да ликвидират влиянието на Ватикана, който няма начин да стане подвластен на Сталиновата воля.

След многократни молби през 1948 година Евгений Босилков получава позволение лично от Георги Димитров, като новоизбран епископ да посети събратята си в Рим и Холандия. Вече обект на разследване от Държавна сигурност, всяка негова крачка е записвана и докладвана. Срещите зад граница му дават човешка и духовна подкрепа, а на 17 септември 1948 година се състои и дългоочакваната аудиенция при папа Пий XII. Двамата общуват дълго и сърдечно, като епископът го информира за трагичното политическо и религиозно положение в България, споделя грозящите опасности и потвърждава дълга си да му остане верен дори с цената на живота си.

Босилков е посъветван да не се завръща в родината си, а да остане в Италия, защото свободата и животът му са в опасност. Той отговаря: „Аз съм пастир на моето стадо, не мога да го изоставя, трябва да бъда с него. Това, което страдат моите свещеници и верни, трябва и аз да изстрадам.“

С ясно съзнание какво го очаква, в навечерието на заминаването си споделя: „Връщам се в България, за да се срещна със смъртта. Молете се на Богородица да ме направи достоен за благодатта на мъченичеството.“

Репресиите продължават. През 1949 година Закон, наречен „За религиозните култове“, забранява на всички мисионери чужденци, чиито конгрегации се намират извън страната да извършват свещеническа дейност в България. Българските епископи предварително са получили текста на закона и са повикани да го подпишат. Евгений споделя в писмо: „Аз вече категорично отговорих, че няма да го направя. И знаете ли какво ме очаква – разбира се, решетките. Готови са да ни унищожат. Не се колебая нито за момент и се подготвям за най-лошото. Следите от нашата кръв ще станат гаранция за едно прекрасно бъдеще на църквата в България и независимо, че няма да го доживеем, другите ще пожънат това, което ние посяхме с усилия.“

В запис за БНР от 1998 година доц. Жоро Цветков говори за преследването на Католическата църква в България след 1944 година, за инсценираните съдебни процеси срещу католически свещеници през 1952 година. Спира се на личността на монсеньор Евгений Босилков и неговата роля в тези събития.

През 1949 година започва съдебен процес срещу протестантски пастори – обвинението е шпионаж. През 1952 със същото обвинение са арестувани десетки католически духовници. Пред съда със скалъпени обвинения, изтръгнати с мъчения признания и измислени доказателства са изправени 40 души. Съдебният процес е формален и действа като изпълнител на решенията на партията. Четирима от подсъдимите – д-р Евгений Босилков, Камен Вичев, Павел Джиджов, Йосафат Шишков са осъдени на смърт чрез разстрел и пълна конфискация на имуществото им. Смъртните присъди са изпълнени на 11 ноември 1952 година, в 23.30 часа, в Софийския централен затвор. Останалите получават ефективни присъди до 20 години затвор.

През 1990 година 91-годишният отец Климент, подсъдим в процеса и осъден на 15 години затвор, разказва от първо лице за разбирането за „вражеска дейност и шпионаж“. (Той, както и останалите 36 арестувани, се признават за „шпиони“, с което избягват смъртните присъди).

Католическата монахиня сестра Габриела, племенница на епископ Евгений Босилков, разказва за процеса, на който е присъствала в запис от 1990 година:

В същия запис сестра Габриела си спомня за последната среща със своя чичо и как са разбрали за екзекуцията му:

Историята на епископ Евгений Босилков е част от по-широката памет за репресиите срещу свободата и духовността в най-мрачните години на комунистическия режим в България. В общество, което все още осмисля травмите на миналото, неговият пример напомня, че изборите имат цена, а свободата не бива да бъде приемана за даденост.

На 15 март 1998 година във Ватикана папа Йоан Павел II провъзглася