Никой не умее да съчетава така умело политическата новина с политическата интрига

Той е един от най-добрите журналисти в България в началото на XX век. Владее свободно френски и английски, както българския и немския. Кореспондент е на най-влиятелните европейски издания –  „Ное Фрайе Прессе“ (Виена), „Фосише цайтунг“ (Берлин), „Дейли Мейл“ (Лондон) и „Адевърул“ (Букурещ). В чужбина вярват повече на него, отколкото на БТА. Ненадминат майстор на публицистичното перо. „Когато пише за някого, трудно може да се определи докъде стига неговата доброжелателност и откъде започва иронията му.“* Още като ученик проявява блестящи способности, заради които всички го гледат с особена възхита. А преподавателят му по български език и история Добри Ганчев, учител на Фердинанд и княжеските деца, е удивен от усета на младежа към богатствата и тънкостите на българската реч. Малко са онези, които дръзват да влязат в полемика с Йосиф Хербст, страхувайки се да не ги направи за смях. Редактор е на съществени в българския печат вестници и списания от началото на века. „Никой като него не умее да съчетава така умело политическата новина с политическата интрига, да премълчи едно, да раздуе друго, та хем да бъде интересно за читателя, хем да има ефект в ония среди, на които иска да въздейства. Всеки може да бъде летописец на събитията, но малцина са, които умеят да влияят върху тях…“

Литнал на бял кон срещу дъжд от куршуми и шрапнели

Йосиф Хербст (20 ноември 1875 – 16 април 1925) е роден в Одрин в заможно еврейско семейство, което години по-рано е принудено да напусне Бърно, Австро-Унгария, в следствие на бурните революционни събития от 1848 година. След Руско-турската война, когато започва строежът на железопътната отсечка Вакарел-София, бащата Якоб Хербст е назначен за директор на Хиршовата железница и семейството се установява в България. Вечерно време Якоб чете кореспонденциите на своя приятел Артур фон Хун – германски журналист от „Кьолнише Цайтунг“, който отразява Руско-турската война и Сръбско-българската война, а малкият Йосиф слуша твърде внимателно за своите 10 години, докато по-големият му брат – Карл, не проявява особен интерес. Якоб съдейства на фон Хун да разпространява своите репортажи преди останалите кореспонденти в страната и винаги е очакван гост в дома му. Тези срещи оказват голямо влияние върху съзряващия Йосиф, който с внимание слуша военните репортажи и стиска в ръце празни гилзи от заветната битката при Сливница – подарък от германския кореспондент. „А заспи ли, сънува все битки и сражения и се вижда литнал на бял кон срещу дъжд от куршуми и шрапнели…“

А в мрачните килии чезне Петко Каравелов

Твърдо убеден е, че иска да стане офицер. Въпреки настояването на неговите родителите да продължи гимназиалното си образование, Йосиф Хербст постъпва във Военното училище. На изпитите след първата година показва най-висок успех и със заповед на подполковник Кирил Ботев, брата на Христо Ботев, е зачислен като щатен юнкер. А като такъв – се оказва дежурен в съдебната зала по делото във връзка с атентата от 1891 година срещу министър-председателя Стефан Стамболов и убийството на финансовия министър Христо Белчев. Става свидетел на изслушванията на заподозрените и скалъпените разговори в коридорите на новопостроеното военно училище, където се гледа процесът година по-късно. Една вечер, минавайки покрай Черната джамия, вперва поглед над високия зид, където на бесилката виси неправомерно обвиненият писател и публицист Светослав Миларов, а в мрачните килии чезне Петко Каравелов – един от водачите на Демократическата партия. Скоро Хербст ще започне да ѝ симпатизира, но и бързо ще се откаже от нея – така, както прави и самият Каравелов, в чиято дъщеря, Виола, той безумно се влюбва. Междувременно в главата му натрапчиво звучи: „В София, в Черната джамия, владее пълна тишина и на щика на часовоя блести среднощна луна…“

Да не се допускат офицери евреи до военни тайни и високи длъжности

След като завършва Военното училище, прекарва две години в Първи софийски пехотен полк и още толкова в Статистическо-топографското отделение на Военното министерство. През 1898 година трябва да бъде повишен, но по онова време във Франция се развива аферата „Драйфус“ и военният министър тайно е наредил и българската армия да не се допуска офицери евреи до военни тайни и високи длъжности. Семейството му, особено брат му Карл, не смята, че Хербст трябва да се стреми към военна кариера и постоянно го приканват да започне да се занимава с търговия. Но той няма ни най-малко такива намерения. Зачислен е в седмичника „Военни известия“, където Хербст следи чуждестранните военни издания и превежда от тях статии, представляващи интерес за българските офицери. Работата обаче не му допада, защото е далеч от представите му за журналистика. С нетърпение очаква края на работния ден и куква към „Юнион клуб“ или към кафене „България“, където се събират видни наши интелектуалци. Най-приятни са следобедите в четвъртък, когато са литературните сбирки у Стоян Михайловски. За първи път там го води Кирил Христов, с когото са съученици. В тези напоителни словесни следобеди Хербст контактува с обичайните посетители Пенчо Славейков, д-р Кръстю Кръстев, Кирил Христов и известния литератор Пеню Даскалов.

В чужбина кореспонденциите му се възприемат като официални съобщения

През 1899 г. записва право в Софийския университет, където се запознава с Елин Пелин. След няколко месеца и двамата се отказват да посещават юридическите лекции. Стават близки приятели и в следващите години, когато Хербст списва своя вестник „Софийска свободна трибуна“, почти във всеки брой публикува разкази на младия и все още непризнат писател. Публицистичната фигура на Хербст добива все по-голяма авторитетност сред българския печат и през 1903 година става главен редактор на големия столичен ежедневник „Дневник“. „Той вече има достъп до Двореца, любезно е канен от чуждите посолства, желан гост е и в аристократичните салони на столични хайлайф, обядва и вечеря с чуждестранни кореспонденти“ и продължава да поддържа тесни взаимоотношения с Елин Пелин, Александър Божинов, Александър Балабанов и останалите Българановци. Благодарение на своите многобройни познанства във висшите кръгове и сред чуждите дипломати Хербст e в един от най-осведомените хора у нас. „Неговите кореспонденции в чуждите вестници се възприемат в чужбина като официални съобщения, защото във Виена, Берлин и Лондон отлично знаят от къде черпи сведенията си.“

През 1908 година министър-председателят Александър Малинов кани в кабинета си Йосиф Хербст, д-р Александър Гиргинов и Александър Балабанов – едни от най-опитните и талантливи публицисти, които съставят и редактират „Време“, – „всекидневен свободен политически вестник, както е написано под главата му, а всъщност втори политически орган на управляващата Демократическа партия“. Той вижда в тях спасение срещу назрялата вестникарска полемика на буржоазните партии, които обвиняват демократите като „царски любимци“. Още повече, че самият Хербст по препоръка на Екатерина Каравелова е приет за член на Демократическата партия, а неговият авторитет сред европейските издания би донесъл значими ползи за демократите. Три години по-късно бъдещият зет на Екатерина и самата тя напускат партията, разочаровани от новата идеалистическа линия, която започва да се различава от тази на Петко Каравелов.

Денят на престъпното безумие

В редакцията на вестник „Време“ е получена следната телеграма от Виена: „Във времето, когато България спечели своята независимост, аз изгубих своята“, подписана от Йосиф Хербст и известяваща женитбата му с германската католичка Елвира, с която скоро се прибира в София. Бракът им не е щастлив, макар че създават три деца. Двамата живеят като че ли на различни полюси. Тя така и не научава езика, не желае да се включи в обществения живот и не след дълго започва да боледува, като животът ѝ завършва в психиатрична клиника. Това е прободна рана за Хербст, който се обвинява, че не направил достатъчно за съпругата си. Мъката го гложди наред с предхождащата черна дата 16 юни 1913 година, останала в нашата история като Деня на престъпното безумие, когато Македония и Тракия отново попадат в чужди ръце в следствие на Междусъюзническата война.

Междувременно Фердинанд му готви „спасителен“ пост

През 1912 година Хербст е мобилизиран. Като много свои приятели и той е мо