След Втората световна война българският театър навлиза в период на сериозна трансформация и творчески подем. Наред със социалните и идеологически промени в страната се формира поколение млади актьори, които задават новите естетически ориентири на сценичното изкуство. Завършилите новооснования тогава ВИТИЗ (1948) въвеждат по-задълбочен психологизъм и ново усещане за сценична истина. Те надграждат художествените търсения на междувоенния театър, като поставят в центъра на своето изкуство вътрешната логика на човека, неговите скрити чувства, мисли и морални избори. Това поколение възприема театъра като място на обществен разговор, а сцената – като огледало на човека и времето.

Особено значим е приносът на тези млади актьори за изграждането на националния характер на театъра. В началото на 50-те и 60-те години, когато държавата насърчава разширяването на културната мрежа, те поемат ролята на първостроители в новооткритите регионални театри. Изпратени по разпределение в различни градове, младите творци изграждат трупи, дисциплинират професионалното око на публиката и създават традиции, които ще оформят облика на театрална България през следващите десетилетия. В този процес се вписва и името на Сотир Майноловски (31 октомври 1930 – 21 ноември 2007 ).

Роден във Варна, актьорът израства в град с богати културни традиции и с изразено любопитство към изкуството. След завършване на гимназията той постъпва във ВИТИЗ, където формира не само професионалните си умения, но и убеждението, че театърът е изкуство, в чиято етична територия актьорът носи отговорност за смисъла на човешкото присъствие. На 29-годишна възраст започва работа в Добричкия драматичен театър – в град, чиято културна атмосфера обединява театралното, музикалното и художественото изкуство в жив диалог.  Именно тази многолика културна среда подхранва чувствителността на младия актьор и определя по-нататъшния му творчески път. Самият Майноловски неведнъж споделя, че именно в малките салони на провинциалните театри е усетил най-чистата енергия на сцената:

„Ние сме жадни за тези очи, които ни гледат от малкия салон. Те са по-девствени и чисти от очите на едни зрители, преситени от изкуство в чудене къде да отидат – един афиш ги дърпа към Парцалев, друг – към Стоянка; от едната страна виси плакат на Мирела Френи, от другата страна – на Гяуров“.

Повече от две десетилетия Сотир Майноловски играе в Радиотеатъра на Българското национално радио – сцена, която за много актьори от неговото поколение се превръща в особено пространство на словото и въображението. Неговите участия обхващат впечатляващо жанрово и стилово разнообразие – от класически драми и комедии до детски приказки и съвременни радиопостановки. Сред по-ранните му изяви се открояват ролите му в „Звездата на Севиля“ – радиодраматизация от 1966-а по Лопе де Вега, – както и в „Милионерът“ от 1967-а по Йовков. През 70-те години Майноловски участва в редица емблематични радиодраматизации, сред които се нареждат „Под игото“ от Вазов и „Кандидати за безсмъртие“ от Челкаш.

Майноловски в образа на Странджата – откъс от радиопостановката „Немили-недраги“ по Вазов, излъчена през 1975 година; четец Любомир Кабакчиев:

Майноловски в ролята на Дядо Обрешко Картункович  в „Това ви чака“ – радиодраматизация по фейлетона на Христо Ботев; участват още: Петър Гюров, Магда Колчакова и Георги Калоянчев – запис 1971 година:

Актьорската му палитра в Радиотеатъра включва и значими интерпретации на чуждестранни автори – „Джени, жена по природа“ по Ърскин Колдуел; „Палата № 6“ по Чехов; „Прикованият Прометей“ от Есхил; „Вински – любимецът на града“ по Апели; „Приключенията на добрия войник Швейк“ по Хашек. Неговото участие в детската радиопиеса „Дребосъчето и Карлсон, който живее на покрива“ по Линдгрен показва и чувството му за топлота и комуникативност, които той пренася в работата си с младата публика. През 80-те години Майноловски продължава да звучи по радиоефира – с участия в постановките „Дяволът с трите златни косъма“ по Братя Грим, „Смъртоносната следа“ по Виталий Гладки, в пиесата на Вапцаров „Деветата вълна“ и в редица други.

През 60-те години се установява в София, където свързва професионалния си път с едни от водещите театри на столицата – Сатиричния, „Сълза и смях“, Театър 199 и Младежкия, който оглавява в годините преди своето пенсиониране през 1997 година. Театърът постепенно се превръща за него в естествено пространство на творческо търсене – среда, в която сцената предлага възможност не само за израз, но и за вътрешно осмисляне на човешките отношения.

Успоредно с театъра Майноловски развива и активна филмова кариера, белязана от същата задълбоченост и прецизност в изграждането на образа. Снима се в: „Най-добрият човек, когото познавам“; „Цар и генерал“; „На всеки километър“; „Понеделник сутрин“; „Закъсняло пълнолуние“; „Спомен за близначката“; „Мъже в командировка“; „Щурец в ухото“ и други. Тези заглавия се вписват в един от най-интензивните периоди в развитието на българското кино – време на художествени търсения, обществена чувствителност и израстване на актьорската школа.

Майноловски участва и в редица телевизионни драматизации, чрез които достига до публиката на малкия екран – още едно доказателство за неговата гъвкавост и способност да превежда сценичната енергия в различни формати. И на екрана, както и на сцената, той запазва характерния си вътрешен ред и концентрация, които превръщат присъствието му в премерено и същевременно дълбоко изкуство.

В радиоразговор от 1988-а Майноловски говори за противопоставянето между театъра и киното и за сладостта на актьорската професия – свидетелство за дълбокото му разбиране за спецификата на сценичното изкуство и за онзи особен баланс между двата изразни свята, белязали пътя му:

Разнообразието на неговия артистичен диапазон се проявява и извън традиционната сцена – в различни сценични и музикални форми, които предполагат съчетание между актьорска игра, езикова пластика и усет за комичното. Особено показателни са участията му във фестивала на хумористичната и сатирична песен „Златният кос“ – първия и единствен по рода си музикален форум в България, създаден от екипа на редакция „Хумор, сатира и забава“ на Българското национално радио.

Майноловски изпълнява „Диоген“ по текст на Георги Христов и музика на Александър Бръзицов – запис от „Златният кос“, 1979 година:

Тема, която дълбоко вълнува актьора, е развитието на новото театрално поколение. Наред с талантите, за които магията на театъра се превръща в съдба, той забелязва и обезпокоителната тенденция у някои, а именно: театърът като начин да начешеш суетата си. „Учудвам се – казва Майноловски – играят година по сцените в провинцията и след това се отказват, напускат Толбухин (дн. Добрич) или Михайловград (дн. Монтана), или Кюстендил и веднага отиват и стоят по тия кафенета в киното, за да бъдат поканени за някоя роличка. Смятат, че веднага ще станат Ален Делон и София Лорен. Не може така. Аз никога няма да забравя думичките на големия български артист Константин Кисимов: – Нямаш ли си вътре кандилцето никакъв ВИТИЗ не може да те спаси, сине! – Изкуството не прощава и театърът изхвърля артисти като тия; киното също, макар и за време, лансирани от режисьори и други приятелски среди – те отпадат, защото зрителят е най-обективният съдник“.

В свят, в който успехът често се измерва с шум и видимост, Майно