Нюрнберг — последната битка за справедливост

В първите дни на историческия Нюрнбергски процес (Международният трибунал), започнал на 20 ноември 1945 година, светлините в залата угасват и започва прожектирането на филма „Нацистките концентрационни лагери“. Филм, в който кадрите са събрани от документалните хроники, записани в „лагерите на смъртта“. Едно след друго започват да се представят на Трибунала все по-зловещи доказателства — изсушени човешки черепи, превърнати в попивателни преси, грижливо завързани пакети с човешки кости, брикети, получени от смлени на брашно човешки кости…

„Нюрнбергският процес е историческо събитие, резултат на германската склонност към системно водене на бележки и на неочаквано бързата победа, благодарение на която важни документи попаднаха в ръцете на съюзниците. Без протоколите на тайните съвещания на ръководителите на държавата и всички други документални доказателства обвинението би било много затруднено“, пише американското списание “Харвард Лоу Ривю“ (Harward Law Review).

Със своята присъда Международният трибунал потвърди: „агресията е международно престъпление“. Нюрнбергската присъда е насочена не само към миналото, но и към бъдещето. Тя е трябвало да послужи като предупреждение към онези военолюбци, които биха се опитали отново да посегнат срещу мирния живот на хората.

„В името на свещената памет на милионите невинни жертви на фашисткия терор — казва в речта си главният обвинител на СССР Роман Руденко — в името на безопасността на народите в бъдеще ние искаме от подсъдимите пълна и справедлива сметка. Това е сметка, която те дължат на цялото човечество, на волята и съвестта на свободолюбивите народи. Нека се осъществи правосъдието!“

Веднага след откриването на процеса главният обвинител от Съединените американски щати и член на Върховния федерален съд Робърт Джаксън заявява във встъпителната си реч:

„Нашите доказателства ще бъдат ужасяващи и вие ще кажете, че съм ви лишил от сън. Но именно тези действия потресоха целия свят и накараха всеки цивилизован човек да се обяви против нацистка Германия. Германия бе превърната в един тотален затвор. Стенанията на нейните жертви се чуваха по целия свят и от тях изпадаше в ужас цивилизованото човечество. Аз съм един от онези, които през войната слушаха с подозрение и скептицизъм повечето разкази за ужасните зверства. Но представените тук доказателства ще бъдат толкова потресаващи, че аз се осмелявам предварително да кажа, че нито една моя дума няма да бъде опровергана; подсъдимите ще отричат само своята лична отговорност или факта, че са знаели за тези престъпления“

За Джаксън това е уникална възможност да разшири границите на международната си юриспруденция. Той възнамерява да положи основите на нов тип законодателство, което да забрани агресивните войни и да определи дори тайния замисъл за започване на война като престъпление и нарушение на международното право. Главният обвинител от САЩ иска да накаже не само лицата, чиито „обичайни“ престъпни дейности са квалифицирани в съответствие с международното право, но и цели организации, допринесли за временния успех на Адолф Хитлер — Германския генерален щаб, Главното командване на Вермахта и CC.

„Висок само 173 см, с кестенява коса и сини очи, Джаксън подобно на много американци от провинцията е човек с доста ограничени перспективи, което може да се каже и за повечето нацистки лидери. Рядко пътувал извън САЩ, а последният му международен паспорт, издаден преди около десет години, бил изгубен и трябвало да си изкара нов за пътуването до Eвpona. Ако има човек, на когото германците може да разчитат за справедлив процес, това е именно той. Убеден, че САЩ имат свещения, почти божествен дълг да превъзпитават света, да възнаграждават доброто и да наказват злото. Също така, aкo има човек, на когото президентът Хари Труман може да разчита, че ще започне трибунала и ще го доведе докрай, това е Джаксън“, пише историкът Дейвид Ървинг в книгата си „Нюрнберг. Последната битка“.

Още преди назначаването си от Труман Джаксън се изказва доста остро срещу онези, които вярват, че трибуналите срещу военнопрестъпниците трябва да бъдат само някакво допълнително средство за физическо унищожаване на врагове, които не са убити във войната.

„Ako пpocтo искаме да застреляме германците и да изберем това за наша политикa — казва той в една от своите речи, когато военните действия в Европа вече са към своя край — тогава така да бъде. Но поне не крийте това престъпление под маската на правосъдието. Ако сте решили предварително да екзекутиратe човека, тогава няма нужда от съдебен процес над него. Световната общност не уважава такива съдилища, които са само инструмент за произнасяне на присъди.“

Правосъдие през трупове

Още в средата на 1944 година министърът на отбраната на САЩ Хенри Стимсън се опитва да убеждава президентът Рузвелт да бъде по-внимателен и предпазлив в международните си срещи и изказвания.

„Почуствах — пише той в дневника си относно косвен намек за етническото прочистване, което щяло да се случи след като тези региони бъдат предадени на поляците, че със сигурност ще има последици, които ще бъдат черно петно в нашата история, ако ние, независимо дали с право или не, сме отговорни за това. Все още изпитвайки основателни опасения относно безопасността и живота на коренното население в тези райони на победена Германия, Стимсън пише, че окупацията на южния сектор на Германия би била много повече за предпочитане, тъй като „ще ни изолира от Русия за времето на окупацията. Нека руснаците вършат мръсната работа, ние няма да имаме нищо общо с нея.“

По това време атмосферата на омраза е толкова силна, че дори Кордел Хъл, държавният секретар на Рузвелт, не настоява за нищо друго освен за незабавното ликвидиране на лидерите на Ocтa, когато те попаднат в ръцете на Съюзниците.

„Хъл ме изненада много — отбелязва в тайния си дневник британският посланик в САЩ лорд Халифакс — кaто каза, че би застрелял и унищожил физически цялото нацистко ръководство до най-нисшите му ешелони! В тези свои убеждения Хъл не се отличава от фризьора на посланика във Вашингтон, който постоянно настоявал: „Убийте ги всичките! Оставите ли поне един, те ще се размножат отново и трябва да започнете отначало. Това е като да пуснеш зайци в ливада с млада сочна трева“.

През есента на 1944 година Кордел Хъл отново прави доста крайно изказване — „Ако имам възможност, ще изправя пред военен съд и Хитлер, и Мусолини, и Тоджо, и всички техни съучастници от Оста. А на изгрев слънце на следващия ден ще извърша историческата им екзекуция.“

Генерал Дуайт Айзенхауер, който в историческата литература притежава изгладения образ на военачалник, известен както с рицарството си, така и с благоприличието си, също заявява пред лорд Халифакс, че според него „представителите на вражеското ръководство трябва да бъдат застреляни при опит за бягство“ (тогава тези думи са популярен израз от евтин холивудски филм за нацистите, евфемизъм за убийство на неудобните).

Основна трудност за адвокатите на защитата представлява непознаването на англо-американската съдебна практuкa, кoятo ce използва в Нюрнберг. Германските адвокати нямат опит в техниките на разпит и кръстосания разпит, и са дълбоко изненадани от свободата на възраженията и прекъсванията, които се предоставят на защитниците в англо-американската система.

„По-същественото различие се състои в това — пише Дейвид Ървинг — че дори по време на Третия райх германските съдебни процеси са провеждани с основната цел да се установи истината и всички страни са се обединили около тази цел. Съдиите са провеждали основния разпит на свидетелите, а адвокатите и прокурорите са били там, за да подчертаят acneктитe, кouто са в полза на защитата или обвинението. Както по-късно коментира Ото Кранцбюлер, младият адвокат на Дьониц, съществена характеристика на англо-американската наказателна практика е, че тя е конфронтационна, като всяка страна представя само доказателствата, които са в нейна полза. За разлика от германския обичай съдът на практика не е бил задължен сам да разследва истината. Когато защитата излага желанията си пред Джаксън, той категорично ги отхвърля, заявявайки, че няма намерение да „служи на двама госпoдapu“.

По този начин се оказва, че ако везните не са предварително наклонени в полза на едната или другата страна, това обикновено би гарантирало справедливостта на процеса. В Нюрнберг обаче везните сякаш имат само една страна — тази на победителите.

„Когато германските защитници пристигнаха в Нюрнберг през септември 1945 година, пише Кранцболер, те нямаха буквално нищо. От друга страна, обвинението вече беше иззело всички налични архиви и документи и ги проверяваше с огромната си армия от експерти.“

След това само уличаващите материали са предоставени на адвокатите на защитата. Не им е дадена възможност да търсят в заловените архиви документи, които да смекчават или оправдават вината на обвиняемите. Чуждестранните архиви също остават недостъпни за тях. Когато адвокатът на Гьоринг кани намиращия се в изгнание полски генерал Владислав Андерс да предостави своите доказателства, че руснаците са убийците на хиляди поляци в Катин, съюзническото командване му забранява да отиде.

Освен това на адвокатите на защитата не е позволено да оспорват юрисдикцията на трибунала или безпристрастността на съдиите. В дневника си Юлиус Щрайхер, възбудител на преследвания срещу евреите и издател на антисемитския вестник „Дер Щурмер“ (осъден на смърт чрез обесване), е записал: „Обичайната съдебна прaктuкa е, че подсъдимият може да оспори безпристрастността на съдията. Такъв би бил случаят, ако например съдията е роднина на пр